Бен Фогъл, колумнист в Telegraph, и смъртта на неговото куче Инка
Бен Фогъл и Инка. Когато Бен Фогъл, колумнист за Sunday Telegraph, трябваше да приспи своята любима лабрадорка Инка през юли 2012 г., той написа в Twitter: „Току-що загубих най-добрата си приятелка, Инка. Да имаш разбито сърце е твърде слабо определение за реалността #невъзможноедаспрешдаплачеш“.
Месец по-късно той сподели пред читателите на Telegraph, че нейната купичка все още е в кухнята. Нейните каишки все още бяха там, разпръснати из къщата, за да не се налага на старите ѝ лапи да изминават дълги разстояния.
„Това са малки напомняния за едно малко черно куче, което проникна в целия ми живот, което прояви абсолютна лоялност, което донесе толкова много щастие“, казва той. „Не мога да се реша да ги преместя“.
Нация от любители на животни
Той беше изненадан от броя на писмата, които получи, след като писа за смъртта на Инка. Хора го спираха и на улицата: „Едри, здрави лондонски таксиметрови шофьори, които ми говореха за собствената си скръб и за сълзите, които са пролели. По някакъв начин това ме кара да се гордея, че съм британец. Ние наистина сме нация от любители на животни“.
Евтаназията на домашни животни
Брус Фогъл, бащата на Бен, ветеринарен лекар с 42-годишна практика и председател на борда на директорите на Humane Society International, ръководи наръчника *Interrelations Between People and Pets* и е автор на главата „Привързаност – Евтаназия – Скръб“. Именно той приспа Инка в семейната кухня.
„Кучето е напълно невинно същество, което никога не крие емоциите си, което никога не лъже. Ето защо скръбта може да бъде толкова голяма. Тя може да бъде силно усложнена, ако хората се чувстват виновни, че изпитват толкова силна емоция към своето куче“.
Да трябва да приспиш любимо домашно животно е толкова трудно решение и може също да предизвика значително чувство за вина. Инка страдаше от епилепсия, задните ѝ лапи отслабваха и тя трудно се придвижваше. Намерих за много утешително да чуя, че Инка е прекарала последните си дни в замъка Боуи в Дартмур, точно до мястото, където живеем; дори в последните ѝ дни Бен се опитваше да създаде щастливи спомени с нея.
Разпръскване на пепелта на Инка
През юли 2013 г., година след смъртта ѝ, Бен писа трогателно, че е време да разпръсне пепелта на своето любимо животно.
Марина, децата и аз бяхме придружени от мама, татко и сестра ми Тамара, заедно със семейните кучета Лука, Лола, Марни и Маги. Към нас се присъедини и Сам, жената, която разхожда кучетата – тя е нещо като „шепнеща на кучета“ – всички кучета я обожават – и тя събра дузина кучешки приятели на Инка около дървото.
Хайд Парк изигра толкова важна роля в живота ми. Това е моето място за бягство от градската суматоха, но по-важното е, че там срещнах Марина, благодарение на Инка и нейното куче Маги. Малкото дърво е почти на мястото, където се срещнахме за първи път.
Майка ми беше донесла бутилка шампанско за нас и голям пакет Bonios за кучетата. Децата се разхождаха из високата трева, докато аз разпръсквах пепелта на Инка. Вместо цветя, оставихме един Bonio високо на един от клоните.
Това беше проста церемония, но изпълнена с щастие. Мисля, че психолог би нарекъл това „разрешаване“. Мразя мисълта, че името ѝ ще изчезне от спомените, а нейното дърво гарантира форма на дълголетие. За стотиците хора, които минават оттам всеки ден, това е просто още едно младо дърво, но за нас това е дървото на Инка. Лудо и Йона казват „Здравей, Инка“ всеки път, когато минаваме покрай него.
Организирането на церемония и издигането на мемориал за твоето животно е толкова важен начин да изразиш емоциите си и да си помогнеш да приемеш загубата на твоето животно, както Бен го формулира толкова блестящо: „Скръбта е цената, която плащаме за любовта“.
